Размисли от първия учебен ден в 8 клас
Приближаваше първият учебен ден и интересът и страхът от италианския се увеличаваше. Знаех, че ми предстоеше цял един нов свят, но лошото беше, че той беше училищен свят – обременен с оценките, индивидуалността, симпатията и пристрастията на всички замесени в учебния процес. А на мен ми харесваха италианските песни и филми, мечтаех си по улиците на София вместо банички да се продават пици, а през лятото да срещам усмихнати лица на сладоледаджийте с италиански темперамент, ръсещи ти комплименти, независимо от адекватността на външния ти вид. Исках да се разминавам с тълпи от компании, разменящи си целувки на улицата, докато всеки със всеки се поздрави. Вярвах, че тази култура, до която се бях докоснала, макар и екскурзионно в Милано, Рим и Венеция, щях да разгадая пълноценно и да събудя духа си, вниквайки в онова любопитство и ентусиазъм, което кара италианците да се усмихват и шегуват, да интригуват и провокират.
Дзъъъннн! Училищният звънец удари и след секунда влезе в стаята зарадваната преподавателка, която започна с “Buongiorno” и нашите сърца се свиха от притеснението, че ни очаква една година на много усилия, на много граматически и лексикални сблъсъци, и че трябваше да отдадем нужното време, за да проговорим и да разберем един език, на който не знаехме дори най-елементарни поздрави. Часът започна без ненужни встъпления и без много увъртания – практически и почти математически. Но още от първия урок ли ще четем? Ами азбуката, ами числата до 100? „Те ще останат за някой друг път, когато имаме възможност да си губим времето и с тях… „ – отговори учителката и ни помоли да си запишем 109-тата дума за часа…
